Форум » Църковен живот » Монашество » Ответить

Монашество

papa_sevich: Молитвата е също благодатно средство въ духовния подвигъ и богообщение. Молитвата е постоянно занимание на монаха, съгласно съ увещанието на Св.ап.Павелъ - "непрестанно се молете" ( 1Сол.5:17). Постътъ и молитвата са двете крила, върху които душата се възнася къмъ чистите небесни простори. Начало, произходъ, форма и развитие на монашеството. Наченки на монашество намираме още отъ апостолско време като личенъ подвигъ на по-усърдни въ благочестието люде, живеещи въ света. Девственици са били св.апостоли Иоанъ, Павелъ, Варнава, Титъ и Тимотей. Едва въ III векъ монашеството се устроява като институция. Съ течение на времето се установяватъ няколко форми на монашески "образъ жизни": отшелничество или анахоретство, общежитие( киновия), самостоятелно житие (идиоритмия,диортома ), килиенъ начинъ на животъ (по няколко души задружно) пътуващи или странстващи монаси . Класическа и най-подходяща и препоръчителна форма на монашески животъ обаче е общежитийната. Начело на на общежитието е игуменътъ (авва или архимандритъ), комуто всички братя безусловно се повинуватъ. Въ общежитието всичко е общо; молитвата, имотътъ, храненето, работата, книгите, дрехите, та дори и спането въ обща стая. Никой нищо свое не притежава-дори и една игла. При постъпването си въ манастира, кандидатътъ за монахъ оставя светските си дрехи на хранение у домакина, и му се дава съответното манастирско облекло. Предварително се разпорежда съ личния си имотъ, като обикновенно го раздава на бедни. Ако носи пари въ себе си, ги оставя на общо братско ползуване или също ги раздава на бедните. Срокътъ за изпитание въ монашество първоначално е единъ месецъ, а следъ това -три години. Този срокъ при крайни случай може да се намали било по причина на болестъ или по преценка на игумена. Послушникътъ получава благословение отъ игумена, който го поверява на опитенъ въ духовното ръководство старецъ. Последниятъ възлага на своя послушникъ най-тежки и противни на волята му (на послушника) послушания, подлага го на големи унижения съ целъ да изпита търпението и послушанието му. Безъ волята на своятъ старецъ послушникътъ не може да извърши нищо. Ако той не издържи успешно изпити на тая сурова школа, съблича послушническите си дрехи, облича отново своето светско облекло и бива отпусканъ смиромъ. Ако ли се окаже достоенъ за моношеско звание, бива постриганъ за монахъ по съответния чинъ и облича съответното монашеско одеяние. (следва) Православното монашестово +Макариополски епископъ д-ръ Николай списание "Духовна култура" декември 1977г. кн.12 стр.10-11

Ответов - 5

papa_sevich: Игуменътъ въ общежителния манастиръ е длъженъ три пъти въ седмицата да дава словесно поучение на братята. Въ управлението той се съветва съ по-мъдрите и опитни братя. Длъженъ е да дава отчетъ само на епископа. По -свободенъ и сравнително по-лекъ е билъ животътъ въ диортома, въ които монахътъ работи и се грижи самъ за себе си. Обща е само ежедневната молитва (богослужебно правило). Въ годината няколко пъти-обикновено на големите празници: Пасха, Рождество Христово, Петдесятница и храмовъ празникъ, братята се събирали въ общата трапезария. Вместо игуменъ те има за началникъ старецъ, нареченъ "проигуменъ" или "епитропъ". Почти по същи начинъ е устроенъ живота и въ "килийте". Живота въ манастирите протича по строго определенъ уставъ, въ основата на които са залегнали главно монашеските правила на Св.Василий Велики и други отци. Обикновено всеки основателъ на манастиръ давалъ свой уставъ, съобразенъ въ общи линий съ основните начала на монашеския животъ. Обикновено времето на деноноцието се разделялона три по 8 часа; за богуслужение и молитва, за сънъ и почивка и за работа. Въ някой случай времето за сънъ се намалява за сметка и въ полза на молитвата ... Православното монашестово +Макариополски епископъ д-ръ Николай списание "Духовна култура" декември 1977г. кн.12 стр.11

papa_sevich: Древни монашески устави: Монашески уставъ отъ Св. Пахомий Велики (ок. 290/5 - 346/8) Монашески уставъ отъ Св. Василий Велики епископъ на Кесария Кападокийска St Basil the Great the Archbishop of Caesarea, in Cappadocia (330 - 379 година) Монашески уставъ отъ Св.Бенедиктъ Нурсийски Benedictus of Nursia, abbott of Monte Cassino (ок. 480 - ок. 543/7) Монашески уставъ отъ Св. Иоанъ Касианъ Римлянинъ (ок. 350 - 435 година) Тези древни четери устава, биватъ образецъ за всички по-нови манастирски устави: Нитрийски, Синайски, Монашески/манастирски/уставъ отъ Св. преподобни Теодоръ Студитъ Изповедникъ St. Theodore the Studite (758-826) Атонски/Светогорски/ уставъ, и прочие други.

papa_sevich: Св. преподобни авва Герасимъ Йордански († 475 година) Св. Димитрий Ростовски.Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи")отъ Н.Жековъ Великиятъ постникъ преподобни ава Герасимъ билъ родомъ отъ Ликия. Още отъ младини възпиталъ себе си въ страхъ Божий и като приелъ монашески чинъ, се отдалечилъ въ пустинята въвъ вътрешността на египетската страна Тиваида. Като прекаралъ тамъ известно време въ подвизи на благочестието, отново се върналъ въ своето отечество Ликия. Следъ това дошълъ въ Палестина (къмъ края на царуването на Теодосий Младши) и се поселилъ въ Йорданската пустиня, където заблестялъ като светла звезда съсъ своя добродетеленъ животъ. Тамъ, при река Йорданъ, той устроилъ своя обителъ. По време на пребиваването му в Палестина, при царуването на Маркианъ и Пулхерия. Въ Халкидонъ билъ свиканъ четвъртиятъ Вселенски съборъ на Светите отци противъ нечестивия Диоскоръ, патриархъ Александрийски, и Евтихий, учещи, че Христосъ има само едно естество - Божественото, на който Светите отци ги осъдили. Следъ това се появили някои еретици, хулещи събора и утвърждаващи, че на него са отхвърлени догматите на истинната вяра и е възстановено учението на Несторий. Такъвъ билъ монахъ Теодосий, заразенъ съ нечестието на Евтихий. Съ идването си въ Иерусалимъ той смутилъ цяла Палестина, прелъстявайки не само простите хора, но и много верни, както и царица Евдокия, вдовицата на царъ Теодосий Младши, която по това време живеела въ Иерусалимъ. Съ помощта на последната и на много прелъстени отъ него палестински монаси тойъ изгонилъ отъ престола блажения Ювеналий, патриархъ Иерусалимски, и го заелъ самъ. Останалите верни на правоверието много търпели от лъжепатриарха Теодосий и се отдалечавали въ най-дълбоката пустиня. Пръвъ се отдалечилъ преподобният Евтимий Велики, последвали го и други свети отци. По това време, по Божие допущение, билъ прелъстенъ и Герасимъ, но скоро се разкаялъ, както пише Кирилъ Иерусалимски въ житието на преподобния Евтимий. Тогава, казва той, въ Йорданската пустиня имало единъ отшелникъ, неотдавна дошълъ отъ Ликия, на име Герасимъ. Той изпълнилъ всички установления на монашеския животъ и доблестно се борелъ съ нечистия духъ; но побеждавайки и прогонвайки невидимите бесове, билъ прелъстенъ отъ видимите - еретиците, и падналъ въ ереста на Евтихий. Пo това време славата на добродетелния животъ на Евтимий се разпространявала навсякъде. Къмъ него тръгналъ и преподобниятъ Герасимъ въ пустинята Рува, и се поселилъ тамъ задълго. Наситилъ се на сладостта на поученията и вразумленията на светеца, той отхвърлилъ лъжеучението на еретиците, обърналъ се къмъ правата вяра и горчиво се каелъ за своето заблуждение. Така разказва Кирилъ Иерусалимски. Накрая светейшият Ювеналий отново заелъ патриаршеския престолъ: благочестивиятъ царъ Маркианъ изпратилъ да хванатъ лъжепатриарха Теодосий, за да го дадатъ подъ съдъ за делата му. Но Теодосий, като узналъ за това, избягалъ на Синайската планина и се скрилъ неизвестно къде. Така ,въ Иерусалимъ и въ цяла Палестина отново възтържествувала правата вяра и мнозина, прелъстени въ ересъ, отново се обърнали къмъ благочестието. Също и царица Евдокия, познала своето заблуждение, се присъединила към Православната църква. Обителта на преподобни Герасим се намирала на 35 стадии от светия град Иерусалим, и на единъ стадий отъ река Йорданъ. Тук той приемалъ новопостъпилите, а на преминалите изпитанието давалъ отшелнически келии въ пустинята. При него имало не по-малко от 70 пустинножители, за които преподобни Герасимъ установилъ следния уставъ; Петъ дни отъ седмицата всеки прекарвалъ въ мълчание въ своята уединена келия съ някаква работа, вкусвалъ по малко хлябъ, донесенъ отъ манастира, вода и корени. Въ тези петъ дни не се позволявало да се яде нищо варено и даже не се допускало да се пали огън, за да не идва и мисълъ за варене на храната. Въ събота и неделя всички идвали въ манастира, събирали се въ църквата на Божествена литургия и се причастявали съ Пречистите и Животворящи Христови Тайни, следъ това на трапезата вкусвали варена храна и по малко вино за слава Божия и показвали на настоятеля работата, свършена въ продължение на петте дни. Въ неделя следобедъ всеки отново се отделял въ своята уединена келия въ пустинята, вземайки съсъ себе си малко хлябъ, корени, съдъ съ вода и финикови клони за плетене на кошници. Нестяжанието и нищетата имъ били такива, че никой отъ тяхъ нямалъ нищо, освенъ една вехта дреха, рогозка за спане и малъкъ съдъ за вода. Настоятелятъ даже им забранилъ на излизане от келиите да затварят вратата, за да може всеки да влезе и свободно да вземе каквото поиска отъ тези бедни вещи. И ето, те живеели по апостолското правило "едно сърце и една душа" и никой нищо не наричалъ свое, но всичко било общо,, Разказват, че някои отъ пустинниците молели преподобни авва Герасимъ да им позволи презъ нощта да си запалятъ свещъ за четене или да накладатъ огънъ, за да стоплят вода въ случай на нужда. Но той им отговарялъ: - Ако искате да имате огънъ въ пустинята, тогава елате да живеете въ манастира с новопостъпилите: докато азъ съмъъ жив, никога няма да допусна пустинножителите да иматъ огънъ! Жителите на градъ Иерихонъ, като чули за такова строго подвижничество подъ ръководството на преподобния авва Герасимъ, приели за правило всяка събота и неделя да идватъ въ обителта на преподобния и да донасятъ въ изобилие храна, вино и всичко потребно за манастира. Преподобни Герасимъ така строго спазвалъ постите, че презъ светата и велика Четиридесетница не хапвалъ нищо до самия Светълъ денъ-Пасха, и подкрепялъ телесните и душевните си сили само съ причастяването съ Божествените Тайни. При този благочестивъ наставникъ се подвизавалъ и блажениятъ Кириакъ, както е написано за него въ житието му: "Като приелъ дружелюбно дошлия при него Кириак, и предузнавайки Божествената слава въ него, самъ преподобни Евтимий го облякълъ въ схима и го изпратилъ па Йорданъ при преподобния Герасимъ. Свети Герасимъ, виждайки младостта на Кириакъ, му заповядалъ да живее въ манастира и да носи послушания. Готовъ да изпълни всяко дело, Кириакъ цялъ денъ прекарвалъ въ манастирски трудове, а цяла нощъ стоялъ на молитва, като понякога заспивалъ за малко. Той си наложилъ постъ и само презъ два дни вкусвалъ хлябъ и вода. Виждайки въздържанието на Кириакъ, независимо от младостта му, преподобни Герасимъ се изумилъ и го обикнал. Свети Герасим ималъ обичай презъ Четиридесетницата да отива въ най-отдалечената частъ на пустинята, наречена Рува, където някога живеел преподобни Евтимий; обичайки Кириакъ за неговото велико въздържание, той го вземалъ съсъ себе си и тамъ Кириакъ всяка неделя се причастявалъ съсъ Светите Тайни отъ ръцете на Свети Герасимъ, пребивавалъ въ безмълвие до Неделя Връбница и се връщалъ въ обителта, получилъ голяма душевна полза. Следъ известно време се преставилъ преподобниятъ нашъ отецъ Евтимий, и преподобни Герасимъ узналъ за неговата смъртъ, намирайки се въ келията си: "той видялъ, какъ Божиите ангели радостно възнасяли на небето душата на Евтимий. Взелъ със себе си Кириакъ и тръгналъ къмъ обителта на Евтимий, и го намерилъ починалъ. Като погребалъ неговото честно тяло, се върналъ заедно съ любимия си ученикъ въ келията си." ,,Лъвът който служеше на преподобния,, безсловесенъ звяръ служелъ на великия Божи угодникъ Герасимъ като разуменъ човекъ, както пишатъ въ Лимонара блажените отци Евиратъ и Софроний Софистъ: "Дойдохме въ обителта на отецъ Герасимъ, намираща се близо до река Йордан, и живеещите тамъ монаси ни разказаха за авва Герасим. Веднъжъ той вървялъ изъ Йорданската пустиня и срещналъ единъ лъвъ, който му показалъ крака си, подутъ и пъленъ съ гной отъ забилъ се въ него трънъ. Лъвътъ кротко гледалъ къмъ стареца и не умеейки да изрази молбата си съ думи, го умолявалъ за изцеление със смирения си видъ. Старецътъ, като видялъ лъва въ такава беда, седналъ, взелъ крака на звяра и извадилъ тръна отъ него. Когато гнойта изтекла, той почистилъ добре раната и превързалъ крака съ кърпа. Оттогава изцелениятъ лъвъ не се отделялъ отъ стареца, а ходелъ следъ него като ученикъ, така че авва Герасимъ се удивлявалъ на ума и кротостта на звяра. Старецътъ го хранелъ, давал му хлябъ или друга храна. Монасите имали магаре, съ което донасяли вода за братята отъ светата река Йорданъ. Веднъжъ лъвътъ се отдалечилъ на значително разстояние отъ пасящото магаре и заспалъ на слънце. Въ това време минавалъ единъ човекъ отъ Арабия съ камилите си и като видялъ, че магарето пасе само, го взелъ и го отвелъ съсъ себе си. Като се събудилъ, лъвътъ започналъ да търси магарето и като не го намерилъ, съ унилъ и печаленъ вид тръгналъ къмъ обителта на авва Герасимъ. Старецътъ помислилъ, че лъвътъ е изялъ магарето, и попиталъ: - Къде е магарето? Лъвътъ стоялъ мълчаливо, навелъ очи надолу, като човекъ. Тогава старецът казалъ: - Ти си го изялъ! Но благословенъ е Господъ, ти няма да си отидешъ оттукъ, а ще вършишъ за обителта всичко, което вършеше магарето. По заповедъ на стареца оттогава натоварвали на лъва, както преди на магарето, бъчвичка, събираща четири мяха, и го изпращали на Йордан за вода за манастира. Веднъжъ при стареца дошълъ да се помоли единъ войникъ и като видялъ лъва да носи вода, се смилилъ надъ него. За да купятъ ново магаре и да освободятъ лъва от работа, той далъ на монасите три златни монети. За манастирската работа било купено магаре, а лъвътъ билъ освободенъ отъ работа. Следъ известно време търговецътъ отъ Арабия, който отвелъ магарето, тръгналъ къмъ Иерусалимъ съ камилите да продава пшеница; съ тяхъ било и магарето. Около Йорданъ керванътъ случайно се срещналъ съ лъва, и лъвътъ, като позналъ магарето, заревалъ и се втурналъ къмъ него. Търговецът и спътниците му побегнали въ ужасъ, а лъвътъ, хваналъ юздата съсъ зъби, както правелъ преди, повелъ магарето съ три завързани една за друга камили, натоварени съ пшеница. Изразявайки съ ревъ радостта си, че е намерилъ загубилото се магаре, лъвът го довелъ при стареца. Преподобният старецъ тихо се усмихналъ и казалъ на братята: - Напразно обвинявахме лъва, мислейки, че той е изялъ нашето магаре. На лъва било дадено името Йорданъ. Следъ това той често идвалъ при стареца, приемалъ храна отъ него и не се отделялъ отъ обителта повече отъ петъ години. Когато преподобниятъ авва Герасимъ отишълъ при Господа и билъ погребанъ отъ братята, по Божие устроение лъвътъ тогава не билъ въ обителта, а дошълъ следъ известно време и започналъ да търси своя старецъ. Като видели лъва, отецъ Саватий и единъ отъ учениците на отец Герасимъ му казали: - Йордане! Старецътъ ни остави сираци, отиде при Господа! Те започнали да го хранятъ, но лъвътъ не приемалъ храна, а се оглеждалъ на всички страни, търсейки преподобния отецъ Герасимъ и скръбно ревялъ. Отецъ Саватий и другите старци го галели по гърба и повтаряли: - Старецът отиде при Господа, остави ни! Но съ тези думи не можели да спратъ воплите и скръбния рев на лъва, и колкото повече се опитвали да го утешатъ съ думи, толкова по-печално ревялъ, изразявайки и съ гласъ, и съ лице, и с очи скръбта си, че не вижда стареца. Тогава отецъ Саватий казалъ: -- Ако не ни вярвашъ, върви съ насъ; ще ти покажемъ мястото, където почива старецътъ. И ние тръгнахме съ него към гробницата, където беше погребанъ преподобниятъъ Герасим. Гробницата се намираше около самата църква. Застаналъ надъ гробницата, отецъ Саватий казалъ на лъва: - Ето тукъ е погребанъ нашиятъ старецъ. И преклонилъ колене, започнал да плаче. Като чулъ това и видялъ, че Саватий плаче, лъвът се удрялъ съ глава в земята и страшно ревялъ. Като изревалъ силно, той умрялъ надъ гробницата на стареца. Лъвътъ нищо не можелъ да изрази съ думи, но по воля Божия прославилъ стареца и по време на живота му, и следъ смъртта му, показвайки ни как зверовете са били послушни на Адамъ до грехопадението и изгонването отъ рая. Това разказватъ Иоанъ и Софроний. Отъ този разказъ се вижда колко угоденъ на Бога е бил преподобни авва Герасимъ, работейки за Негова слава отъ младостта до старостта. Той отишълъ при Господа въвъ вечния животъ, където съсъ светиите слави Отца и Сина и Светия Дух во веки. Амин. Преподобни отче Герасиме,моли Бога за насъ!

papa_sevich: Св. Бенедиктъ Нурсийски Житие на преподобния нашъ отецъ Бенедиктъ Нурсийски Благословениятъ, споредъ името си, свети Бенедиктъ билъ благословенъ и отъ Божията благодатъ. Отъ най-ранните си години той притежавалъ мъдъръ като на старецъ умъ, а по своя нравственъ животъ отъ младини билъ като зрялъ мъжъ, изпълненъ съсъ съвършенство. Бенедиктъ не подчинилъ душата си на плътските желания и на светските удоволствия, а именно тогава, когато неговата младостъ разцъфтяла и той можелъ свободно да се наслаждава на всички прелести на света, тойъ счелъ всичко това за трева, която за мигъ повяхва заедно със своите цветове. Свети Бенедиктъ се родилъ въ градъ Нурсия/днешна Италия/, а въ юношеска възрастъ билъ изпратенъ въ Римъ, за да получи тамъ познания и образование въ светските науки. Но като срещналъ въ езическите училища много развратни хора и като видялъ какъ живеятъ, постъпвайки споредъ похотите на страстите си, той побързалъ да се махне, понеже се страхувалъ, да не би заради не толкова важната книжна образованостъ да погуби божествения разумъ на душата си и да падне въ греховната пропастъ, като се разврати отъ примера на порочни хора. И така той излязълъ отъ училището като неученъ мъдрецъ и като разумен невежа, презирайки външната любознателностъ, за да съхрани вътрешното си целомъдрие. Въ този моментъ той оставилъне само езическите училища, а и огромното богатство на своите, наскоро починали родители, стремейки се единствено към монашеския чинъ и към пустинническия животъ. Въ пустинята заедно съ него дошла една честна старица - неговата бивша дойка/кърмачка/, която много го обичала заради добродетелния му животъ. Когато стигнали до едно място, което се наричало "Ефида", Бенедиктъ билъ задържанъ отъ свои познати и заживялъ тукъ при църквата на свети апостолъ Петъръ. Благочестивите хора отъ местността обикнали блажения младежъ и започнали да се отнасятъ съ голяма почитъ към него. Веднъжъ старицата, която живеела съ него, помолила съседите да й дадатъ на заемъ нощвите си, за да изчисти съ тях пшеницата, която имали, и като ги оставила на масата, излязла. Случило се така, че нощвите паднали отъ масата и се счупили на две. Когато жената се върнала и видяла счупените нощви, много се притеснила и дори се разплакала, тъй като те били чужди. Блажениятъ младежъ, като видялъ, че старицата плаче заради счупените нощви, взелъ двете счупени половини и като се уединилъ, падналъ на земята предъ Бога. Така той се молилъ цялъ часъ, а когато станалъ отъ земята, съдътъ отново билъ цялъ и по нищо не личало, че е билъ счупенъ. Бенедиктъ върналъ здравия съдъ на старицата. Слухътъ за това чудо скоро се разпространилъ средъ всички тамошни жители. Те взели нощвите и ги окачили на стената над вратите на църквата, та да ги виждат всички, които влизали въ храма за слава на Бога и за похвала на изпълнения съ толкова голяма Божия благодатъ богоугоденъ момъкъ Бенедиктъ. Но светиятъ, като искалъ да избяга отъ човешката почитъ и слава, тайно отъ всички заминалъ и оставяйки дойката си, се оттеглилъ въ пустинята. Когато дошълъ до мястото, което се наричало "Долъ" и което се намирало на 40 мили отъ Римъ, по Божий промисълъ тукъ срещналъ единъ монахъ, на име Романъ. Той билъ от намиращия се близо манастиръ, който се управлявалъ отъ игумена Теодотъ. Бенедиктъ и монахътъ започнали да беседватъ за спасението на душата. Блажени Бенедиктъ открилъ на монаха желанието на сърцето си и своето намерение да приеме монашество. Тукъ Романъ облякълъ Бенедиктъ въ монашески образъ и като намерилъ една пещера, която се намирала въ напълно усамотено и непристъпно място, го поселилъ тамъ. Бенедиктъ се хранелъ съ това, което му донасялъ монахътъ Романъ отъ манастира. Монахътъ Романъ въ продължение на три години на никого не казалъ за него, а тайно взималъ отъ трапезата по малко хлябъ и въ определените за това дни го отнасялъ въ пещерата. Но тъй като входътъ на пещерата откъмъ планината билъ неудобенъ и за да се влезе презъ него, било необходимо да се заобиколи по дълъгъ пътъ презъ планината, той спусналъ дълго въже къмъ пещерата и започналъ да изпраща хляб по него. Въ края на въжето бил прикрепенъ малъкъ звънецъ, съ който предупреждавалъ Бенедиктъ, когато му изпращалъ хлябъ. Kогато мълвата за равноангелния животъ на Бенедиктъ се разнесла навсякъде, при него започнали отъ всички страни да прииждатъ вярващи. Едни отъ тяхъ желаели да се сподобятъ съ неговите молитви и съ неговото благословение, други - да нахранятъ душите си с неговите боговдъхновени беседи, а трети желаели да се поселятъ при него. И мнозина тогава оставили света и всичко, което е въ него. Те си построили малки килии около пещерата на преподобния и заживели тамъ, изкарвайки прехраната си съ труда на собствените си ръце. Следъ няколко години числото на братството на Свети Бенедиктъ така се увеличило, че това пустинно място вече станало тясно. Тогава светията разделилъ всички монаси на дванадесетъ части и всяка група заживяла въ отделенъ манастиръ. При това светиятъ поставилъ за игумени въвъ всеки манастиръ по единъ отъ своите опитни ученици, а новоначалните братя оставилъ при себе си, за да се обучатъ въ духовния животъ. При преподобни Бенедиктъ идвали и някои отъ знатните римски граждани, които давали синовете си въ служение на Бога и ги връчвали въ ръцете на преподобния, за да бъдатъ подъ неговото духовно ръководство и наставничество. Такъвъ билъ Евтихий, мъжъ отъ знатенъ родъ. Той довелъ при светията своя синъ Мавъръ и го предалъ на преподобния, за да служи на Бога. Също и патрициятъ Тертулий посветилъ на Бога своя малъкъ синъ Плакида и го предалъ въ отеческите ръце на Бенедиктъ. Мавъръ служелъ на светията, като му помагалъ въ неговите трудове, а малкиятъ Плакида растялъ, насищайки се повече съ духовната храна на своя отецъ, отколкото - съ телесната. Въ това време, когато Господъ прославилъ преподобни Бенедиктъ съ такава голяма чудотворна сила и къмъ него отъ всички страни се стичалъ многоброенъ народъ, единъ презвитеръ на име Флорентий, който живеелъ въ тази местностъ, наученъ отъ беса, възненавидялъ светия отецъ и започналъ да го хули и порицава пред народа, като го обвинявалъ въ позорни дела. Защото той желаелъ да лиши преподобния отъ това благоговение, което всички изпитвали къмъ него. Но нищо не могълъ да постигне: никой не повярвалъ на позорните му клевети и никой не се вслушалъ въ неговите думи. Тогава този нечестивецъ решилъ да отрови светията. Приготвилъ просфора и сложилъ въ нея смъртоносна отрова, а после я изпратилъ като даръ на преподобни Бенедиктъ. Прозорливият мъжъ, въпреки че видялъ, че просфората е отровна, я приелъ съ благодарностъ. Въ часа, въ който обикновено преподобниятъ приемалъ храна, отъ намиращата се близо гора идвала една врана и се хранела заедно със светията. Преподобни Бенедикт взелъ отровната просфора, която презвитеръ Флорентий му изпратилъ, сложилъ я предъ враната и казалъ: - Въ името на Иисуса Христа, Сина на Живия Богъ, вземи този хлябъ и го занеси въ такива пусти места, където да не може никой - нито човекъ, нито птица,нито звяръ - да го намери. И враната изпълнила заповедта, като съ голям страхъ взела в клюна си смъртоносната просфора и отлетяла. Следъ три часа се върнала и започнала, както било обичайно, да се храни отъ ръцете на преподобния. А незлобивиятъ Бенедиктъ, като видялъ злобата и ненавистта на Флорентий къмъ него, се молелъ повече за него, отколкото за себе си, за да не му вмени Господ това за гряхъ, а да го изправи. Обаче злобниятъ презвитеръ никакъ не се поправилъ. Той дори замислилъ нещо още по-лошо. Като не могълъ да убие тялото на свети Бенедикт, той замислилъ да умъртви със сатанинското си коварство душите на неговите ученици. Всеки денъ учениците на преподобния работели въ неговата градина. А Флорентий подкупилъ седемъ красиви млади девойки и ги изпратилъ въ градината, за да прелъстятъ младите монаси със своите песни и танци и да възбудятъ въ сърцата имъ скверна похотъ. Като видялъ това, преподобни Бенедикт се побоялъ да не би да погинатъ душите на неговите млади ученици и решилъ да си замине оттукъ заедно съ тяхъ. И така - отъ една страна, той напусналъ това място, заради злобата на Флорентий, а, отъ друга - и за да отдалечи младите отъ съблазънта. Като събралъ при себе си братята и игумените на своите манастири, той ги поставилъ подъ ръководството на опитенъ отецъ и ги предалъ на Божия промисълъ, а самъ смирено се отстранилъ отъ човешката ненавистъ и омраза и си заминалъ оттукъ заедно съ младите си ученици. Когато разбралъ, че преподобни Бенедиктъ си е отишълъ, презвитеръ Флорентий много се зарадвалъ. Но Господъ Богъ, Чието е отмъщението, отмъстилъ за Своя рабъ и поразилъ лукавия презвитеръ съ неочаквана смъртъ. Веднъжъ, когато той стоялъ въ дома си и се веселялъ, горницата, въ която се намиралъ, рухнала и стените й го затрупали. А отъ неговите домашни никой другъ не пострадалъ - умрялъ само той.

papa_sevich: Отъ мястото на своите първи подвизи, преподобни Бенедиктъ заминалъ за областта Кампания и пристигналъ въ градъ Касинъ. Тукъ на една висока планина той попадналъ на идолско капище, оградено съ гора, което било посветено на богъ Аполонъ. Свети Бенедиктъ веднага разбилъ идола, разрушилъ храма, а дъбравата около него - изсякълъ и изгорилъ. Следъ немного време на това място той издигналъ църква въ честъ на Свети Йоанъ Кръстителъ. Скоро се събрали толкова много подвижници, че се образувалъ голямъ манастиръ. Въ тази местностъ имало все още много езичници, които Свети Бенедиктъ - силенъ на думи и на дело, и утвърждаващъ своята проповедъ съ чудесата си - обърналъ къмъ Христа. Преподобниятъ билъ много благъ, милостивъ, щедъръ и страннолюбивъ към всички хора. Всичко, което Бог изпращалъ на неговата обителъ, той раздавалъ на бедните и нуждаещите се, а сам той и братята му пребивавали въ нищета. Той ималъ родна сестра, която се казвала Схоластика. Отъ детство посветена на Бога отъ родителите си, тя прекарвала живота си в девство и постъ, и съ това била угодна на Господа. Схоластика имала обичай веднъж в годината да посещава своя преподобенъ братъ. Бенедиктъ я приемалъ не въ самия манастиръ, а въ едно близко до манастира помещение. Тукъ преподобниятъ воделъ съ нея душеполезни разговори. Въ последната година отъ живота на блажената Схоластика, когато тя, както обикновено, била дошла при своя святъ братъ, Бенедикт я посрещналъ заедно съ някои отъ своите ученици. Целия този денъ той прекаралъ въ спасителни поучения и въ боговдъхновени разговори съ нея. Вечерта, когато настъпила нощната тъмнина, била приготвена трапеза, но те, дори и хранейки се, не прекратили боговдъхновените беседи, и по този начинъ прекарали и голяма частъ отъ нощта. Светата девица казала на преподобния: - Моля те, братко мой, прекарай съ менъ цялата тази нощъ, та до утрото да побеседваме заедно за небесната радостъ и за вечния животъ. И така Свети Бенедиктъ прекаралъ при сестра си, безъ сънъ, цялата нощъ, беседвайки съ нея за вечния животъ. А на сутринта те се простили и се разделили. Три дни следъ това, докато стоялъ на молитва, преподобниятъ Бенедиктъ вдигналъ очи къмъ небето и видялъ душата на своята свята сестра, която се издигала цялата въ светлина и със слава била приета въ небесните селения. Като узналъ отъ това видение за смъртта на своята сестра, Бенедиктъ се изпълнилъ съ голяма радостъ - затова, че душата й се сподобила съ такава голяма слава, и следъ като благодарилъ на Господа, съобщилъ на братята за нейната смърт. Той наредилъ да пренесатъ тялото й въ неговия манастиръ и благоговейно, като някое съкровище, го положилъ въ гроба, който самъ билъ приготвилъ за себе си. Скоро следъ това настъпило време и за преподобни Бенедиктъ да се раздели съ тялото си и да отиде при Господа. Като узналъ шестъ дена преди това часа на своята смъртъ, той казалъ да отворятъ гроба, който самъ билъ приготвилъ за себе си. Следъ това Свети Бенедиктъ се разболялъ и прекаралъ останалите дни на легло, но и тогава не престаналъ да поучава братята, и дори написалъ за тяхъ правила за монашески животъ. Въ самия денъ на смъртта си той помолил ъда го отнесатъ в църквата на Свети Йоанъ Кръстителъ, която, както беше казано по-напредъ, издигналъ върху мястото на разрушеното капище на Аполонъ. Тукъ преподобниятъ се причастилъ съ Божествените Тайни и като издигналъ ръце къмъ Бога, съ молитва на уста отишълъ при Господа въ пресветлите небесни селения, които още на земята се удостоилъ да види. Въ същия часъ, въ който Свети Бенедиктъ се освобождавалъ отъ телесните вериги, двама монаси - единиятъ, докато пътувалъ, за да изпълни послушание, а другиятъ, докато билъ въ килията си и се молелъ - имали едно и също видение. Те видели пътъ, който води отъ земята до небето. Той целият билъ постланъ със скъпоценни камъни, а отъ двете му страни светели съ чудна светлина голямо множество свещи. Въ горния край на пътя стоял един светоносенъ Мъжъ, Чиято красота била неописуема. Той имъ казалъ, че този пътъ е приготвенъ за възлюбения отъ Бога Бенедиктъ и че по него той въ този мигъ ще се възнесе на небето. Двамата монаси, които се удостоили съ това видение, се намирали на голямо разстояние единъ отъ другъ, но по време на откровението се видели единъ другъ и имъ се сторило, че стоятъ заедно на едно и също място. Когато дошли за погребението на своя Святъ отецъ, те разказали на всички събрали се за случилото се съ тяхъ. Тогава тукъ се стекли монасите отъ всички обители на Светия преподобни Бенедиктъ и всички, съсъ сълзи на очи, го погребали. Положили святото тяло на преподобния въ издигнатата отъ него църква въ честъ на Свети Йоанъ Кръстителъ, прославяйки Отца и Сина и Светия Дух, Единия въ Троица Богъ, Когото славятъ всички твари во веки. Амин. Чети-минеите на св. Димитрий Ростовски. Преподобни отче Бенедикте,моли Христа Бога и за насъ.



полная версия страницы